Какво бих казала на дъщеря си, ако сега тръгва в първи клас

Равносметката обикновено закъснява. Случва се и с родителите, които натрупват опит и преосмислят и амбициите и поведението си към детето, което за първи път тръгва на училище.
Старанието хлапето им да е добре облечено, с нови обувки, със „специални“ химикалки и боички ... се оказва излишно.
Стремежът на родителите и най-вече на майката да е „добре подготвена“ и на ниво, й докарва допълнителен стрес, който тя насъзнателно прехвърля и на детето.

Ето разказът на една майка на пораснала вече ученичка и анализът на грешките, които е направила преди години.

Майка изпраща детето си на училище. Снимка: Shutterstock

Дъщеря ми започва пети клас, а ние все още не сме купили училищни пособия, защото учителката не ни е казала нищо.

Дъщеря ми каза: „Мамо, не съм в първи клас. Не ми трябват тези красиви химикалки и тетрадки с любимите ми герои. Ще използваме останалите от миналата година.“
И едва тогава осъзнах, че съм си хабила енергията за излишни неща. И не само по отношение на училищните пособия.
Направих списък с това, което бих направила различно, ако можех да върна живота си четири години назад.

Ето какво бих казала на дъщеря си, ако сега я изпращах на училище за първи път.

1. „Униформата не е най-важното нещо.“

Похарчих толкова много пари за подходящата училищна униформа, която отговаряше на изискванията: бяла блуза или риза, тъмносиви поли и суитчър с емблема.

И тогава се оказа: 
Дойде времето на нейния голям скок в растежа и в рамките на шест месеца всичките блузи й отесняха.
Учителите въобще не се интересуваха дали полата й е синя или черна.
В трети клас дъщеря ми искаше да се облича като типичен тийнейджър - черни панталони и любимия ѝ суитчър.
Едва в четвърти клас учителите изведнъж сякаш се сетиха за униформата.
Децата и техните родители се съпротивляваха яростно.
Мислите ли, че това е повлияло на успеха им в училище? Разбира се, че не.
А знаете ли колко торби с нежелани дрехи дадох на приятелка си, която има по-малко момиченце?
В този момент се чувствах сякаш работя само за да купя училищна униформа. 

2. „Оплачи се първа."

Майка подговя детето за училище. Снимка: Shutterstock

Опитах се да бъда възпитана и да не влизам в конфликти с учителя.
Две години всичко беше наред, след което започнаха оплаквания и претенции от негова страна. Ако децата се караха или биеха, дъщеря ми по подразбиране се смяташе за виновна, защото нейният противник (същото момиче) се оплакваше обилно и винаги беше първа. Тогава разбрах, че майка й е адвокат.

Накратко, не трябва да бъдете твърде възпитани и любезни, оплаквайте се на учителя, за да бъде  чуто мнението ви.
И не съветвайте детето си: „Не бъди доносник.“
В началното училище децата все още не знаят как да разрешават конфликти без намесата на възрастни.

3. „Учителят няма право да те унижава.“

В края на втори клас дъщеря ми закъсня за час с пет минути за първи път. Учителката се възмути, но не я наказа.
Когато закъсненията на учениците станаха по-чести, един от учителите започна неприятна традиция: той изправяше заскъснилите пред дъската и ги унижаваше пред целия клас.
Казах на дъщеря ми, че ако това някога ѝ се случи, трябва да ми каже. За щастие, ние лично не сме преживявали това, но бях изненадана, че родителите не са се оплакали.

Всъщност, това публично порицаване отнема много повече време от урока, отколкото закъснението на един ученик.
Ако дъщеря ми беше споделила по-рано това с мен, щях да й кажа: „Учителят няма право да унижава и обижда ученик за закъснението му.“
Ситуацията не е толкова критична, за да се реагира така емоционално.

4. „Ако трябва да отидеш до тоалетната, не стискай.“

Това е много деликатна тема, но абсолютно всеки ученик се сблъсква с нея!
В началото дъщеря ми се срамуваше да поиска да напусне часа, за да отиде до тоалетната. Но я научих да не стиска, дори и да наближава междучасието.
По-късно й обясних, че не бива да се срамува да поиска да излезе, дори ако учителят мърмори.
Независимо какво казват училищните правила, естествените нужди не са отменени. Като поискате да напуснете час, вие просто уведомявате учителя, а не искате разрешение за нещо, от което имате абсолютна нужда.

Какво се случва, ако учителят не разреши? Това може да доведе до неудобство, което детето дълго ще помни.
А ако то откаже да се подчини на учителя? Най-много той ще се оплаче на директора или на родителите.
Бих казала на дъщеря си: „Ами нека ми се оплачат. Ще им обясня, че децата не носят памперси в училище.“

5. „Не се страхувай да ми разказваш за проблемите.“

Не съм от онези родители, които не се вслушват в проблемите на детето си. Всички сме заети и всеки понякога може да реагира грубо, да не успее чуе и да не разбере болката на хлапето. 
За него обаче това може да е сигнал: най-добре е да не разказва на дълго и широко за проблемите си.

Отне ми известно време да обясня на дъщеря си, че училищните конфликти не се решават единствено между децата, че винаги се появява трета страна: учители и родители на учениците. И ако дъщеря ми не ми каже честно как се е случило всичко, няма да мога да я защитя адекватно.

Премълчаването на проблем създава още повече проблеми.
Споделих няколко случая от детството си, когато не съм разказвала на родителите си за някакъв дребен проблем и как това са е превърнало в още по-голям проблем.
Например, като дете се страхувах да призная, че учебникът ми е бил откраднат. В резултат на това не можех да си напиша домашните. Тогава премълчах, защото чух да говорят, че семейството на това дете няма пари.

Осъзнах, че преди първи клас не бива да учите детето си да чете бързо или да брои правилно, а по-скоро да му обяснявате какви ситуации са възможни, как да реагира на тях и какво трябва да обсъди с родителите веднага, а не да си мълчи. 

По материали на Parents, Мона Василева